В унисон с корените на iCard, днешната история в рубриката е изцяло на морска тематика. Срещаме те с човек, който може да изненада мнозина с попрището си преди да заеме настоящата си длъжност.
Божидар Благоев е лицето, което има какво да разкаже за пътя си от командир на кораб до ръководител отдел „Човешки ресурси“ и за това как намира общото помежду им. С негова помощ научаваме и за някои хитрини в сферата на подбора на кадри.
Оставяме те да се насладиш на военноморските приключения на Божидар в следващите редове!
Какъв мечтаеше да станеш като пораснеш?
Още от петгодишен исках да стана моряк. В детството представите ми за плаването бяха формирани от книгите за пиратски истории и морски пътешествия. Мечтаех си да обиколя света и да посетя интересни места. От рано знаех, че за да стана капитан на кораб ще ми се наложи да общувам и да ръководя хора и още от пети клас започнах да чета учебници по психология. От любопитство дали това, което съм прочел е вярно, си правех експерименти с хората. Предположенията ми се базираха основно на теориите на бихевиоризма. Обикновено избирах някой възрастен и го наблюдавах как ходи, как гледа, как е облечен. После поставях човека в необичайна ситуация – например, пресичах рязко пред него, така че почти да се спъне в мен.
Да уча във военноморското училище „Н. Й. Вапцаров“ беше моя сбъдната мечта. Там натрупах много полезен опит в управлението на хора. В първи курс, като „Дежурен по рота“, трябваше да открия начин да накарам мои съвипускници и колеги да изпълняват задълженията си при дежурство според моите разбирания, а не както им се иска на тях. Във втори курс станах „Командир на отделение“, в трети курс бях „Заместник-командир на взвод“, а после – „Командир на взвод“. Още от тогава се научих да не се възползвам от позицията си. Исках решенията ми да са принципни. Веднъж се случи да откажа отпуска на „нечий син“, след което трябваше да давам обяснения пред командира на ротата, понеже бащата бил ядосан. След като обясних защо не заслужава отпуска, командирът застана зад моето решение. Това беше нагледен урок как да уважаваш аргументираните решения на подчинените си, въпреки че това може да ти донесе неприятности.
Как стана командир на военен кораб?
В трети курс видях ракетната корвета „Мълния“ и се влюбих в този кораб. Мечтаех си един ден да работя именно на него и когато завършвах, имах възможност да избера да продължа кариерното си развитие там като щурман. Поради липса на кадри по онова време, изпълнявах и помощник-командирските задължения. След две години, когато бях назначен официално на длъжността „Помощник-командир“, корабът се оказа без командир и трябваше да изпълнявам и командирските задължения. За да стана официално командир на „Мълния“, по неписани правила, първо трябваше да „мина“ през ракетните катери. Така станах командир на ракетен катер „Ураган“, след което имах честта да бъда и командир на „Мълния“.
Както по-рано споменах, държах да бъда принципен ръководител и се надявах и останалите да са го усетили. Един командир разчита на екипажа си за всичко – ето защо за мен беше изключително важно да имам силен и съпричастен екип. Отговорността е голяма и неслучайно командирът ежегодно трябва да доказва, че е способен да изпълнява задълженията си. В началото на всяка година преминава през тежък теоретичен и практически изпит, за да получи право да управлява кораба. Изключително съм благодарен на екипажа си за съдействието и подкрепата, които срещах по време на изпълнението на многобройните задачи на море.
Какъв командир беше?
Принципен. Така създавах достатъчно високо ниво на предвидимост, което е важно във всяка високорискова среда. Решенията, които взимах, не зависеха от настроението ми или от това дали някой ми е по-симпатичен. Случвало се е и да пренебрегвам решения на по-старши, когато съм считал, че не са правилни, особено когато се е касаело за безопасността на кораба и екипажа, чиято отговорност беше моя. В крайна сметка моята заповед се записваше в корабния дневник, а не това, което някой ми е казал. Всеки член на екипажа знаеше за това и нарежданията, свързани с управлението и организацията на кораба, трябваше да бъдат получени от мен. Веднъж по време на плаване, един от началниците заповяда на рулевия промяна на курса на кораба. Рулевият даже не го погледна и продължи да държи курса, който аз му бях задал. Началникът се ядоса и започна да крещи, беше много недоволен. Казах му, че ако иска рулевият да го слуша, трябва да напише в корабния дневник, че поема командването на кораба и да се подпише. Той отказа и напусна мостика – лесно е да раздаваш заповеди, когато друг носи отговорност за последствията от тях.
Имам и други подобни случки. Наскоро разказах една такава по време на обучение за управлението на конфликти с ръководителите на отдели в iCard. Командирът ми на дивизион ми поставяше задачи, а в същото време пускаше в почивка хората, от които имах нужда, за да ги изпълня. Той беше съсед с голяма част от екипажа и вечер, когато някой го попита дали може да почива на следващия ден, той веднага заявяваше, че може. На сутринта ми казваше кого е пуснал и в повечето случаи бяха точно тези хора, които ми трябваха. Няколко пъти го помолих да не прави това, но той продължаваше. За да си реша проблема, забраних на хората от моя екипаж да разговарят с командира на дивизиона. Аргументирах се с правна норма, свързана със субординацията. След две седмици командирът ме попита: „Твоите хора защо ме избягват? И вечер вече никой не слиза пред блока за ракия. Онзи ден виждам боцмана ти и за да ме заобиколи отдалеч, за малко да падне в морето. Стоил пък вчера като ме видя, се обърна и хукна наобратно!“. Казах му, че съм им забранил да говорят с него и че ще ги наказвам с предупреждение за уволнение, ако някой го направи. Изслуша ме, разбра ме и се съгласи.
Кой е най-големият ти професионален успех?
Това, което считам за най-голямо постижение е че устоях на изкушението на властта. Властта на кораба е осезаема и думите на командира се приемат за закон. Отговорността беше огромна и много внимавах какво говоря. Успях да запазя себе си и да устоя на изкушението да се почувствам важен и велик. От опит знам, че не се случва често – хората се увличат и властта ги покварява.
Имам много грамоти и награди, но те никога не са ми били ценни. За мен винаги е било важно да се чувствам полезен. Една от най-ценните награди е едно „Благодаря!“ от моя командир. Бяхме в сложна ситуация и всички очакваха конкретна команда от него, но той беше „блокирал“. Предложих му команда, която той прие и повтори за екипажа. След това, слизайки от мостика и минавайки покрай мен, ме потупа по рамото и ми благодари. Чувствах се много щастлив, че съм помогнал.
Как реши да се преквалифицираш?
Професионалното ми развитие и растежът ми на корабни длъжности се случваше много бързо. Бях супер щастлив, че съм командир на „Мълния“, но исках да продължа да се развивам. Година-две след като завърших военноморското училище, продължих да уча, понеже считах, че академичната ми подготовка в някои области не е достатъчна. Пет години учих „Публична администрация“ задочно, а след това прекарах две години във Военна академия „Г. С. Раковски“. Така се случи, че още в началото на обучението ми в Академията стана ясно, че със семейството ми ще се преместим да живеем от Бургас във Варна. Помолих кадровиците на Военноморските сили (ВМС) да поема длъжност във Варна след завършването ми. Те казаха, че са чували добри неща за мен и че ще се радват да работим заедно. Две години се подготвях именно за работа в сферата на „Човешки ресурси“ и темата на дипломната ми работа беше свързана с подбор на кадри. При завършването на Академията се явяваш пред комисия, която има списък със свободни длъжности – първият по успех може да избира от целия списък, вторият – от останалите позиции, а последният няма избор и отива там, където другите преди него не са искали. Пред тази комисия посочих именно длъжността „Началник на отделение „Личен състав“ на Военноморска база – Варна“. Единият от генералите в комисията учудено ме попита: „Момче, как така?! За теб най-подходяща е длъжността за НАТО. Знаеш английски, бил си командир на кораб и позицията е много по-престижна. Избери нея!“. В същото време представителят на ВМС ме погледна притеснено и се зачуди дали няма да послушам генерала и да разваля уговорката ни. Усмихнах му се и потвърдих първоначалния си избор.
Така отново прескочих няколко стъпки. Идеята беше да започна в щаба на ВМС и постепенно да навлизам в новото за мен поприще. Изведнъж вече отговарях за кариерното развитие на 1500 военнослужещи и цивилни, и ръководех екип от 36 човека. Няма да забравя каква беше реакцията на служителите, когато влязох във военния магазин във Варна и когато споменах, че съм новият шеф на ЧР на базата. Те се спогледаха, изгониха всички останали от магазина, заключиха вратата, застанаха пред мен и ме попитаха как да ми помогнат. Като командир на кораб, от страна на такива служители никога не е имало подобно отношение към мен. Това събитие в известна степен промени оценката ми за важността на всичко онова, което бях правил дотогава.
След малко повече от четири години във военноморската база, реших да напусна ВМС и да продължа да се занимавам с управление на човешки ресурси извън системата на българската армия. Беше трудно решение.
Какво е усещането да си баща на три деца?
Много е забавно! Моите мечти като правило се превръщат в планове. Още в началото на запознанството ми със съпругата ми решихме, че ще имаме три деца. По-късно решихме, че е добре да бъдат родени през пет години. Нямахме предпочитания за пол, но за първото бях сигурен, че ще е момиче. По това време бях командир на „Ураган“ и предимно работех на открит мостик. Антената на мощната бойна радиолокационна станция беше на няколко метра от мен и вълните, излъчвани от нея, значително намаляваха шансовете за мъжка рожба.
Разбира се, имаме повече ангажименти, но се опитваме справедливо да си разпределяме грижите за децата. Опитваме се да не се месим в учебната им подготовка, но особено с най-малката ни дъщеря се налага да го правим все по-често. Аз помагам повече по математика и точните науки, а съпругата ми – по разказвателните предмети и български език. Голямата ни дъщеря е вече студентка в София. До скоро се чувствах като таксиметров шофьор, понеже винаги сме ги стимулирали да спортуват и да имат извънкласни занимания. Ходили сме на състезания по спортни танци и тенис на корт из цялата страна. Случвало ми се е да прекарвам уикендите си в колата и да возя децата от точка А до точка Б.
Много обичаме да пътуваме заедно и всяка година ходим някъде в чужбина. Харесва ни да посещаваме Италия и Испания. Два пъти сме водили децата в „Дисниленд“ в Париж. Първият път бяхме само с двете и толкова им хареса, че им обещахме, когато третото се роди и стане на пет години, пак да отидем. Дисциплината на децата по време на пътуванията е желязна. Обикновено закъсняват или се оправят в последния момент, но докато сме на почивка са много мобилизирани. Спомням си веднъж, когато бяхме в Загреб, им бях казал, че в 8 без 5 задължително трябва да сме в колата, готови за тръгване. Добре че бяха точни – служителят на зоната за паркиране вече беше до колата ни и чакаше да стане 8 часа, за да ни глоби.
Как преминава едно интервю за работа при теб?
Има значение за каква позиция е интервюто. За мениджърските позиции провеждам по-дълги и тежки интервюта. Задавам подвеждащи и увличащи въпроси на кандидатите, създавам ситуации, в които те да реагират естествено. Преди много обичах да експериментирам с интервюираните, но вече го правя все по-рядко. Случвало се е да тествам кандидатите още от вратата – слагах парче вестник на земята и с влизането си кандидатът трябваше да реши дали да го настъпи, или да го прескочи. Поставях им ниски или високи столове, или създавах някакви други леки неудобства и ги наблюдавах – някои реагираха почти веднага с желанието неудобството да бъде коригирано, а други си мълчаха по време на цялото интервю. Профилите, от които основно имаме нужда в iCard изискват малко по-консервативен подход, но и сега има хора, които сами си създават неудобства по време на интервюто и това не остава незабелязано.
Провел съм и съм участвал в хиляди интервюта и в повечето случаи още в първите минути си създавам точно мнение за кандидата – важно е дали и как подава ръка за поздрав, дали си съблича връхната дреха, дали се усмихва, докато си говорим… Невинаги най-добрият кандидат е най-подходящият. Най-подходящият пасва на екипа и на компанията. Важно е в интервютата да се включват и ръководителите на отделите – така още в самото начало имат възможност да се опознаят с кандидата и да изградят добра връзка.
Каква е твоята основна роля в компанията?
Основната ми роля включва всички инструменти в управлението на човешки ресурси – набиране, подбор, администриране, оценяване, обучение, развитие, ангажираност и удовлетвореност. Доброто управление на тези процеси създава желаната от работодателя работна среда. Както във всички сфери на професионална дейност, така и в ЧР има различни тенденции. Следя ги, но те невинаги са подходящи за постигането на целите или за начина на работа в компанията. Опитваме се да създадем работна атмосфера, която да предизвиква висока степен на удовлетвореност и ангажираност на служителите. Такава среда в голяма степен осигурява възможности за успехи и за висока ефективност на екипите, работещи в iCard. Подчертавам „възможности“, защото ръководителите могат да се възползват от тях, за да имат все по-добре работещи екипи.
Няма как да не отбележа усилията на изпълнителните директори. Те създават усещането за iCard и са отзивчиви към всички колеги. Благодарение на тяхното разбиране и визия, имаме възможност да насочваме усилията си в подобряване на работната среда.
Радвам се, че работя в компания, която има отношение към самия теб. Радвам се и на колегите, които се чувстват като част от нещо голямо, каквото е iCard. Надявам се и че осъзнават, че именно те са тези, които осигуряват възможността за сбъдването на мисията и визията на компанията.
Изтегли дигиталния портфейл iCard, създаден от перфектния екип:
