Всеки човек има нужда от доза щастие, а днешната история в рубриката със сигурност ще те усмихне. „Запознай се с отбора“ те среща с ръководител секция „Разработка на софтуер“ в iCard – Деян Стоянов, който определено знае как да се забавлява. Историята му започва от футбола, преминава през любовта и приключенията с коне в планината и завършва с големите мечти. Всичко това споделяме през много сълзи от смях.
Остани, за да се насладиш на палитрата от преживявания и емоции, за които Деян ни разказа.
Какво е спортът за теб?
Много съм деен и не случайно името ми е Деян. От малък съм активно спортуващ и какъвто отборен спорт има – аз съм там. Играл съм плажен волейбол, баскетбол, включвам се в спортните инициативи, организирани от компанията, но най-много обичам да играя футбол. Още на 4 г. започнах да тренирам с големите в квартала и смея да кажа, че футболът ме научи на дисциплина. Треньорът ми беше много строг и взискателен, а големите често ме блъскаха и ритаха и може би от тук идва качеството ми да не се оплаквам никога. Благодарение на футбола се изградих като личност, създадох много приятелства и имам незабравими спомени. Сещам се как като деца пътувахме за междуградските първенства в малки бусчета, в които сигурно днес превозват имигранти. Треньорът слагаше една пейка отзад в буса и 30 дечица се клатушкахме, падахме и се смяхме. Беше голямо шоу, но беше опасно и съответно баща ми не ме пускаше всеки път.
Преди няколко години с приятели спечелихме един футболен турнир на финала, на който се почувствах все едно сбъдвам детската си мечта. Събрахме отбор с неголеми амбиции, но с огромно желание. Първоначално спечелихме квалификационната фаза във Варна, а накрая и самия турнир. Обявиха ме за шампион на България до 21 години, понеже вкарах класиращия гол за финала и последната дузпа за първенството. Имах и един емблематичен гол от центъра на терена, който си признавам, че беше чиста случайност, но се получи много добре. Наградата в шампионата беше да играем приятелски мач срещу футболни звезди като Бончо Генчев, Благой Георгиев (Джизъса) и други популярни личности. Мачът дори се излъчи по телевизията. Емоцията да играеш срещу такива звезди беше голяма и определено това е един от моментите, в които най-много съм се радвал на спортните си успехи.
Вече по-рядко играя футбол и предпочитам футзал, където правилата са различни и динамиката е по-голяма. Повече ми харесва да играя на терена, отколкото да гледам мачове. Фен съм на Манчестър Юнайтед, но харесвам и отбора на Барселона. Гледам и други отбори, понеже за мен е най-важно играта да е добра и да има спортсменство. Не ходя на български мачове, понеже не ми харесва агресията в част от феновете. Тази вражда, която се вижда между агитките, я няма на терена. Да, има спортна злоба и хъс, но го няма желанието да нараниш другия, понеже всеки спортист знае какво ще му коства някоя контузия или травма занапред. Важното за футбола е, че обединява хората и създава много приятелства. Почти всеки път, когато съм навън, срещам момчета, с които съм играл. Наскоро дори купихме на колегата Ванката хладилник с отстъпка, понеже бях ритал с продавач-консултанта от магазина.
Ако имаше суперсила, каква би искал да е тя?
Искам да мога да се телепортирам. И то не веднъж, а да имам възможност да го направя поне 10-ина пъти. Обичам да посещавам нови места и мечтая да отида на всички 7 континента. Географията винаги ми е била слабост и много ми харесваше учителят да ме изпитва на дъската. Обичах да чета за забележителностите и климата на различните места по света, представях си как някой ден ще ги посетя и как ще е нещо съвсем различно и уникално. От тогава много се запалих да пътувам и да се срещам с различни култури. Има дестинации като Тайланд, които ще ми останат завинаги в сърцето, или първата ни екскурзия с половинката ми Блага в Барселона. Искам да имам възможността да посетя колкото е възможно повече кътчета по света. В Азия съм си набелязал Япония, искам да отида на сафари в Африка, да изкача някоя планина в Южна Америка, а в САЩ, където и да отида, съм сигурен, че много ще ми хареса. Харесва ми да пътувам в компания с приятели, понеже става голямо шоу и се смеем постоянно. Разбира се, обичам и моментите, в които с Блага оставаме насаме, гледаме звездите и се наслаждаваме на времето заедно.
Романтик ли си?
Считам се за романтик, да, но не харесвам лигавите и стандартни подаръци като рози и бутилки вино, а предпочитам малките жестове. Всичко започна с няколко филма, които гледах като малък. Любимият ми беше „Незабравимата“ (“A walk to remember”), който докосна нещо човешко в мен. Научи ме да бъда добър и романтичен с хората, на които държа, понеже после може да е късно. Вярвам, че романтиката трябва да се изразява не само към любимия човек, но да се показва и в отношението ти към останалите, дори с някоя закачка или шега.
Разбира се, най-силно ме вдъхновява Блага, нейната усмивка и усещането, което изпитвам като знам, че тя е щастлива именно заради мен. Като „лъвче“ съм малко егоист и ми става изключително приятно да знам, че основната причина за нейната радост съм именно аз. Имали сме много романтични мигове, но може би най-запомнящият се е, когато официално ѝ предложих да заживеем заедно. На първата ни годишнина реших да я изненадам и ѝ поръчах ключодържател във формата на сърце с гравирана дата на първата ни среща. Разбира се трябваше да има напрежение, понеже колата ми не запали, когато отидох да го взема, и се наложи приятел да ме закара. Сложих на него ключа за апартамента, който скоро си бях купил и така заедно го превърнахме в дом. По този начин вярвам, че ѝ показах, че държа много на нея и че искам да бъдем заедно.
Ценно ли е приятелството за теб?
Както вече споменах, обичам груповите спортове и занимания и ми е много весело в компания. Имам си една групичка приятели, с които правим много неща заедно. И тъгата с тях минава по-лесно, и смехът е по-забавен. Покрай приятелите също съм много зарибен геймър и често играем CS:GO. Обичам да ходя с приятели и за риба. Това е единственото хоби, което може да ме накара да стана много рано сутрин. Не хващам много, но за мен не уловът е важен. Харесва ми да слушам вълните, да си говоря с приятелите и да чувствам спокойствие. От мен да знаете – рибарите са най-големите лъжци. Питаш ли един рибар дали има риба – отговорът винаги е „не“. Казва ти така, за да не ходиш при него и да не му вземаш от рибата. Случвало се е многократно да се разминем с други лодки и да ги питаме дали кълве, а те да отговарят отрицателно, въпреки че кофата им е пълна с поне 20 кг риба.
Защо харесваш толкова походите в планината?
Харесвам усамотяването и това да се докосна до природата, което ми липсва в града. Когато съм в планината, я усещам много по-голяма и велика от всичко останало. Осъзнавам, че съм само една малка прашинка в този свят и това ми носи смирение. Заобичах планината от походите, които си организираме с част от колегите в iCard. Предпочитам дългите и изморителни преходи и най-вече момента, когато най-накрая стигнем до хижата и се усещам счупен и разглобен.
Никога няма да забравя първия път, когато се организирахме и изкачихме вр. Ботев. Стигнахме късно в подножието на върха и започнахме изкачването към хижата чак към 19 часа. Направихме изцяло нощен преход, а почти никой от нас не беше ходил на поход в планината, камо ли по мрак, и повечето бяха в шок. Имаше само една колежка, която ни беше организирала и ни водеше съвсем спокойно нагоре. От време на време се преброявахме да не сме изгубили някого в тъмното. Вървяхме с челници и когато някой се обърнеше да ти каже нещо, ти светваше така силно в очите, че се стряскаш още повече. Добре че не бяхме вързани със синджири един за друг – някои се шегуваха, че все едно отиваме някъде да ни трепят. Имаше колеги, които искаха да се откажат и да се връщат, други пък плачеха, понеже не знаеха къде отиват и дали няма да останат цяла вечер в гората. С колегата Мартин пяхме песни и се опитвахме да приповдигнем духа, за да ни е весело. По едно време обаче почнах да се чудя дали ни има нещо и дали наистина трябва да се притеснявам, че не се вижда никаква светлина, а сме насред нищото. Имаше много вървене, много мъка и пристигнахме в хижата чак след 23:00 ч. Бяхме много изгладнели и докато вървяхме, си представяхме само как ще пийнем и ще хапнем шопски салати и топли кебапчета. Когато пристигнахме обаче, хижарката ни се скара, че пристигаме много късно и ни каза, че има останали само пет купички с боб за почти 30 човека. Продължихме да си подаваме пакетчета с фъстъци и всеки да вади каквото има останало в раницата. Едното момиче си извади мусака в консерва и я изяде сякаш беше в 5-звезден ресторант. Сега ми е изключително смешно, понеже въпреки трудностите, си беше голямо шоу. Изпихме много бири, шегувахме се за случващото се и се забавлявахме. Въпреки всичко, и тогава се чувствах много хубаво – бях тотално изцеден, но след това си починах и се почувствах удовлетворен, че успях да направя този тежък преход. Запознах се и с много колеги от другите отдели – хора, за които не съм подозирал, че са интересни и забавни.
Имам още една незабравима случка в подножието на вр. Ботев. Реших да тръгна сам напред и да се любувам на гледките, когато изведнъж пред мен се появи стадо с диви коне. Имаше около 50 коня, които се бяха втренчили в мен, и си помислих, че ще ме нападнат. Обърнах се назад, но не видях никого от колегите. Първоначално си помислих да бягам, но ми беше ясно, че няма как да избягам от кон, камо ли от цяло стадо. Започнаха да се приближават все повече към мен, заобиколиха ме и съвсем ми призля. Но това не беше всичко – един жребец започна да скача и да рита със задните си крака, като това надъха останалите още повече. После разбрах, че им мириша на сол, понеже бях обезводнен и ги привличам към себе си. Отчаяно почнах да викам като стар апаш и да им правя знаци да се махат. В същото време онзи побеснял кон продължаваше да хвърля ритници и да издава страшни звуци и започнах да си мисля, че никой няма да повярва на историята как съм умрял от диви коне. Най-накрая колегите ме застигнаха и ми помогнаха да се отърва от тази безумна ситуация. От тогава винаги вървя в група с тях и не ходя сам.
Какво ти носи работата в iCard?
В iCard съм вече от 7 години и тук израснах като професионалист. Сферата, в която работим, е много динамична и обширна и се налага постоянно да търсим нови решения и знания. Благодарен съм, че колегите са истински професионалисти и са винаги готови да ми помогнат и да ми покажат решение на дадена задача. Следваме и създаваме новостите във финтех индустрията. Радвам се и че имаме възможността да работим върху интересни проекти, което ми носи удовлетворение. С колегите от отдел „Картови схеми“ отговаряме за имплементирането на услугите за плащане на комунални услуги и местни данъци и такси, както и за 3DS в e-commerce плащанията. Разработихме и базата за процеса на идентификация за запис на клиентските данни. От скоро отговаряме и за процеса по интеграция с картовите схеми при разплащания с наши карти.
В личен план, работата в iCard ми донесе нови запознанства и приятелства. За мен най-важното е в какъв колектив работя. През последните години с екипа преминахме през много предизвикателства, които ни направиха още по-големи професионалисти и ни изградиха като един сплотен отбор. Ценно е да имам спокойствието да разчитам на тях освен като колеги, и като приятели. Усеща се топлотата между нас и си помагаме много. Всеки петък се черпим, а по лични поводи си организираме различни изненади.
Най-ценното е срещата ми с Блага именно в iCard. Преди повече от три години трябваше да кача нова версия на приложението, а имахме казус с един сертификат. Помолих един колега от съпорта да ми помогне и когато отидох в неговия отдел, се запознах с Блага, която тогава беше стажант. Силно ми привлече вниманието и започнах да си измислям различни поводи да ходя при тях за съвет. Веднъж въпросният колега я помоли да му направи кафе, а тя не знаеше как да пусне машината. Беше идеален повод да бъда близо до нея, да ѝ помогна и да се направя на голям мъж. Аз обаче също не знаех как се работи с кафемашината и я развалихме и не успяхме да му пуснем кафе. Много се смяхме на ситуацията. След известно време и двамата бяхме на един тиймбилдинг, където имахме възможността да си общуваме свободно и вече след това започнахме да си пишем и да излизаме. Паснахме си бързо и три години по-късно вече очакваме първото си дете.
За какво мечтаеш?
Вече споделих, че много обичам футбола и пътуванията, и мечтите ми са свързани с тях. Към мечтата да обикаля всички седем континента, добавям и тази да играя приятелски мач със звезди на Манчестър Юнайтед като Уейн Руни и Димитър Бербатов. Преди време имаше подобна инициатива и с приятелите много се надъхахме – снимахме се как играем, но за съжаление не ни избраха. От тогава ми остана като мечта, докато съм още млад и мога да бягам, да играя приятелски мач на Олд Трафорд с легенди от любимия си отбор.
Изтегли iCard и се забавлявай:
