Отново е време да ти представим още една ценна частица от iCard. Продължаваме рубриката „Запознай се с отбора“ с Радостина Макреева, която е не само специалист „Информационни технологии“, но и специалист по добродушие.
Тя е човек, който безусловно обича да помага на нуждаещите се и има много разнообразни хобита. В следващите редове ще пътешестваме през няколко свята – тези на автокроса, фолклора, пъзелите и технологиите. Ако ти е интересно как се преплитат, оставяме те да разбереш.
Кои са любимите ти занимания?
През зимата обичам да редя пъзели, а през лятото предпочитам да ходя на плаж. На плаж ходя главно, за да чета книги, понеже иначе трудно намирам време. Също много обичам да пея народни песни – ходя на репетиции, фестивали и участия. Накратко – обичам да правя странни и интересни неща.
До скоро се занимавах и активно с организирането на автокрос състезания, но в момента съм част от организаторите само в гр. Девня. Карала съм бъги два пъти, но много трака и не е моето нещо. За мен тръпката е в организацията на надпреварите и емоцията на терен. Всичко започна, когато майка ми беше кмет на с. Садово, Варненско и реши да направи писта за автокрос в селото. След година се наложи да преместим състезанието в с. Аврен и в един момент организацията се оказа мой основен ангажимент – поддържах уебсайта и страницата за състезанията, помагах на съдиите и т.н. Много ми харесва, въпреки че три дни стоя изцяло на слънце, изгарям на очила, гледам как хвърчат гуми и дори ми се е случвало да бягам бързо, за да не ме блъсне някое бъги. След това вечер се събираме всички заедно край палатките и се забавляваме.
Какво ти носи българският фолклор?
Любовта ми към фолклора е наследствена и може да се каже, че съм израснала с българската музика. Баба ми е била самодейка, но майка ми е пяла професионално в ансамбъл „Варна“. Спомням си как докато бях малка, ходих с майка ми на работа в Ритуална зала „Варна“ и стоях зад певиците и ги слушах. Като дете пеех в хора в училище, после в ансамбъл „Българче“, както и при Георги Германов. През тийнейджърските си години реших да си дам почивка и така до 2019 г., когато ми звънна Калина Германова, която ме покани да участвам в нейния юбилеен концерт. От 20 години не се бях занимавала с пеене и първоначално ѝ отказах, но за щастие тя успя да ме убеди. След концерта бях с усещането, че отново трябва да започна да пея и се включих във фолклорна формация „Величка Трушева“.
Основната тръпка на всички във формацията е да ходим по фестивали, за да може да получим заслужена оценка на работата ни и да се сравним с останалите народни формации. Изпълняваме песни от цяла България, правим автентичен и обработен фолклор, както и акапелно пеене. Пеем и на три гласа, което е рядкост за самодейните състави. Любимата ми песен е „Залюбих си едно либе”. Тя беше и една от четирите песни, които изпълнихме акапелно на фестивала в Приморско и успяхме да спечелим най-голямата награда „Гран Фолк При”. Бях много радостна и не помня друг път в живота си, когато съм крещяла така от щастие.
Радвам се, че успях да „запаля“ и дъщеря ми да пее народни песни, а тя привлече и други нейни приятелки към формацията ни. Хубаво е младите да познават българските традиции и да ги търсят назад във времето, понеже това им дава един различен мироглед.
Какво е чувството да помагаш на нуждаещите се?
Обичам да помагам на хората в нужда, но първоначално ми беше много трудно. Не е лесно да се прецени кой наистина има нужда от помощ. Има изключително неблагодарни хора и такива, които злоупотребяват със състоянието си и чакат цял живот някой друг да ги изкара от ямата. Опитвам се да помагам на хора, които са във временно затруднение. Това са хора, които по една или друга причина точно в този момент нямат възможност и са останали без работа, но ще направят всичко, за да се справят отново сами. Случвало ми се е неведнъж да лишавам семейството си, за да помогна на останалите. По време на пандемията помагах на няколко семейства и възрастни хора, като им плащах сметките и им купувах продукти от първа необходимост.
Предпочитам да помагам на хората от селата, понеже никой не отделя нужното внимание за тях и всяка една непотребна за нас вещ може да им влезе в употреба. Те сами си преценяват дали това, което си им дал, ще отиде за отглеждането на животните (например старо одеяло може да се постели на новородено), за работата в градината, или за самите тях. Хората от селата не просят и са изключително благодарни дори и за малкото, което правиш за тях. От скоро съсредоточих даренията си към с. Красимир. Преди време се свързах с една жена, която имаше нужда от дрехи за сина си, който започваше училище. Тогава държах вкъщи всички дрехи и вещи, които съм събирала, и ги поканих да дойдат и да си изберат това, от което имат нужда. Тя видя, че имам много чували с неща за дарение и ме помоли да ѝ дам дрехи и за нея, понеже тя самата няма възможност да си купи. Направо изкарах от моя гардероб дрехите, които вече не нося и ѝ ги подарих. Когато се прибира на село, жената разказва за мен и в последствие започна да ми звъни от името на други хора от селото, които имат нужда от различни дрехи и вещи. Няма да забравя случая, в който изпратих два чифта дънки на едно младо момче, което никога през живота си не е носило такива. В знак на благодарност ми направи клип колко е щастлив и как играе ръченица с новите си дънки. Признавам си, че плаках от щастие докато го гледах. Знам и за случай, в който 80-годишна баба гледа правнучето си, понеже майка му го е изоставила. Именно заради хора като тях в момента събирам в един склад ненужните вещи за едни и много потребни за други, и ги изпращам по въпросната жена към хората от селата. Продължавам да подкрепям и много други каузи за деца в неравностойно положение, а също така и спонсорирам обучението на едно дете от Африка, понеже смятам, че това ще му даде по-добър старт в живота.
Къде е твоят летен дом?
Лятото живеем на каравани край морето, а преди времето да стане подходящо, за да ги позиционираме до плажа, ходим всеки уикенд на бунгала. Събираме се много хора – около 5-6 каравани и още толкова палатки. С повечето хора се запознахме на къмпинга, а с останалите сме компания от преди това. Дъщеря ми също е израснала по палатки, а сега идва често с приятелите си при нас и се забавляват до зори. Компанията ни е голяма и шумна – имаме големи тонколони и слушаме силна музика, а братовчед ми и приятелите му свирят на различни музикални инструменти като клавир, акордеон и гайда, и става голям купон. След летния сезон ходим заедно да караме ски и последният път бяхме компания от общо 32-ма човека.
А кое е любимото ти занимание през зимата?
Обичам да редя пъзели и със сигурност съм наредила над 100, но не знам точно колко. Една моя приятелка често ми идва на гости и редим заедно, дъщеря ми също се включва понякога. Най-големият пъзел, който съм редила е от 2000 части, но предпочитам такива с 1000 парчета и главно да сглобявам превозни средства. След като колите и моторите се изчерпаха, се наложи да си избера и други дизайни. Холът ми е окачен само с пъзели с кораби, коридорът е с превозни средства, а стаята на дъщеря ми е с готик жени. След като наредим 15-те останали пъзела от 1000 части, съм приготвила такива с 3000, 4000 и 6000 части. Обичам да ставам с идеята, че ще редя пъзел и посвещавам деня си само на това занимание – отнема ми между 6 и 10 часа да го наредя целия.
Първият голям пъзел, който се опитах да наредя беше в трети клас. Представляваше картина с маслени бои, която изобразява селски път с къщи, по който върви жена. На няколко пъти се опитвах да го наредя, но не успях, а в последствие изчезна. Миналата година много трудно го намерих в една група и чакам подходящ момент да го започна отново.
Как избра своята професия и защо?
Професията ме избра сама. Преди много години работих като продавачка в един магазин за ядки. Мои редовни клиенти бяха техниците от водещата тогава интернет компания в града и един ден ми предложиха да стана супервайзър на администраторите при тях. Наложи се да работя с изцяло мъжки екип и да им правя забележка, когато не си вършат съвестно работата. Тогавашният ми ръководител и сегашен най-добър приятел започна да ме обучава на техническите параметри. В последствие напреднах повече и започнах да отговарям за по-важни задачи. За кратко време реших да пробвам късмета си в една международна компания, която има офис в гр. София, но много ми липсваха близките и приятелите и реших да напусна. Мой бивш колега вече работеше в iCard и му изпратих кандидатурата си, понеже сформираха нов екип. Беше съдба, защото по време на последната ми смяна, „Човешки ресурси“ ми се обадиха и ме поканиха на интервю в iCard. Бях изключително щастлива, понеже само няколко дни след това, вече бях част от компанията.
В iCard съм част от екип „DevOps и ИТ Мониторинг“ и следя всички системи и сървъри да работят правилно. В началото ми беше много трудно да обяснявам на познатите с какво се занимавам и затова напоследък започнах да се шегувам, че съм пазач. Реално следя на големите монитори, които имаме в офиса, дали системите на iCard са в изправност. Смея да кажа, че работата на отдела ни е изключително важна основно вечер и през почивните дни, защото ако връзката към някоя картова схема или услуга спре, ние сме хората, които в най-кратък срок трябва да отстраним неизправността. Хубаво е нашият отдел да няма работа, понеже ако ние сме заети, всички останали не работят или телефоните им прегряват от недоволни обаждания.
Какво е да работиш в екип, съставен главно от мъже?
През годините ми беше много трудно да докажа възможностите си, понеже нямам техническо образование и съм жена. В предходните компании ме гледаха изключително недоверчиво и не приемаха идеите ми. Случвало ми се е, когато задам въпрос за нещо, което не разбирам, да ми се обяснява, че жените трябва да си стоят вкъщи, а не да се правят, че разбират от компютри. В iCard не е така – чувствам се оценена и се забавлявам постоянно. Много обичам колегите си и ги чувствам като семейство.
Как мечтаеш да прекараш старините си?
Вече мисля за старините си. Предстои ми ремонт на къщата на баба ми, която е строена преди 150 години. Със съпруга ми решихме да я реставрираме, а не да я осъвременим. Това ще ни коства много средства, но искаме да прекараме старините си там. Представям си да имам една голяма леха с чесън, да си сея пипер и домати, и да си правя сама лютеница за зимата. Родителите ми също живеят в това село през няколко къщи от тази на баба ми. Надявам се в следващите години да се преместим да живеем там и да бъдем много по-щастливи. Мечтая си и да продължавам да имам възможност да помагам на нуждаещите се, без да лишавам семейството си от нищо.
Изтегли дигиталния портфейл iCard, зад който стои отбор мечта:
